Защо се съгласи да участваш?
На първо място от суета, признавам си. Видях какви хора са участвали вече и се почувствах поласкана да съм в компанията им. И на още по-първо място, защото е важно да се говори за психичното здраве и да преодолеем стигмата, която има тази тема.
Какво означава за теб да си жена? Свързваш ли го със социалните роли, с които разполагаме на тези географски ширини, с биологичните особености на пола или с някаква собствено-добавена стойност?
Жена съм, но не се идентифицирам на първо място с пола си, макар че и не пренебрегвам този факт. Човек има много роли в живота, аз от една година съм изтощена майка на ученик в пубертета, който няма възможност да ходи на училище заради пандемията и аз трябва да преподавам в къщи. Мисля, че ще запазя снимката, която ви пратих за интервюто, за да си припомням след години колко е бил труден този период – изписано е на лицето ми, че отново решавам задачи и уча физика, хаха.
Журналистка съм и това е другата ми идентификация, там полът ми има значение, само ако има значение за околните, за мен не играе роля. Тоест, случва се някой да реши, че не мога да свърша добре работата си, защото съм жена. Понякога за някои хора в работата ми това е по-важно от други качества. В нашите географски ширини да си жена понякога означава и че в работата задължително някой се опитва да флиртува или смята, че трябва да е по-галантен, отколкото би бил с мъж в тази ситуация. Не съм войнствено настроена срещу това, но ми се вижда твърде изтощително и губещо време, ако се прави само от куртоазия и „защото така е прието“. Особено предното поколение, това на хората на възрастта на родителите ми, то е арестувано в подобни клишета. Жените винаги на ток и гримирани, а мъжете винаги демонстриращи интерес. Даже съчувствам повече на мъжете в този тип отношения, сигурно е много досадно винаги да трябва да се преструваш, че изпитваш интерес извън професионалния.
От друга страна, защото съм жена, съм и майка, а това много помага в развитието – човек се научава да не живее в комфортната си зона, вижда, че може повече, отколкото си е мислил или (това е по-честият случай), не може чак толкова, колкото си е мислил. Родителският опит определено те смирява и променя, защото непрекъснато трябва да учиш нови неща и да опознаваш и себе си.
Върху какви концепции си изграждала и изграждаш идентичността си – пол, възраст, националост, спортни пристрастия, ценности? Какво откриваш за себе си през и за тези концепции?
Аз съм от хората, които идентифицират себе си и другите хора чрез ценностите, които изповядваме. Пол, възраст и националност са границите, в които обикновено ме поставят другите. Живея от 15 години в чужбина, повече съм българка, но вече не само. Така че националността в случаи като моя се размива, не съм се хванала за нея като удавник за сламка, защото се чувствам добре и в обществото, в което живея в момента, в езика, който ползвам в него, в културата и особеностите му. Чувствам се много по-близка с някоя финландка, например, която също се опитва да оцелее с дете в пубертета в пандемията и живее в Берлин, отколкото, да речем, с Динко, който си бръсне главата и лови бежанци край Ямбол. Единственото общо между мен и Динко е, че можем (отчасти) да разбираме какво казва другият.
Има обаче и други жалони, не само географски, а времеви. Преди години четох много интересно интервю с певицата Кейти Мелуа. Тя е грузинка, израснала в Лондон. В него разказваше колко трудно й е било в началото след пристигането й във Великобритания, защото не намирала никакви допирни точки с връстниците си. Тя идва от страна с режим на тока и купони за хляб, този опит го има военното поколение във Великобритания, но не и нейните връстници. И Мелуа имала повече общи теми с бабите в квартала, отколкото със съучениците си. Това донякъде беше така и с мен – знам какво е да имаш режим на тока, режим на водата, кореком, визи за излизане, визи за влизане, полиция и власти, от които трябва да се пазиш, помня съвсем ясно инфлацията и обецзеняването на лева, фалита на семейството ми и всички около нас, даже пазаруването с купони и Лукановата зима. Подобен житейски опит има германската баба на сина ми, но не и моите връстници в Германия. Така че човек е най-вече себе си, а не нацията, възрастта или географското място.
Кои са вярванията, убежденията и чертите на характера ти, които са ти носили под някаква форма дискомфорт или страдание, върху които си работилa усилено, за да промениш или са се променяли с времето от обстоятелтвата около теб?
Имам приятел психиатър и той ми е казал на тези въпроси винаги да отговарям със: „Случва се да закъснявам, но работя върху това“. Най-безопасният отговор е, на всеки му се случва да закъснява, но показва и че рефлектираш евентуални свои слабости – това ми обясни. Та аз закъснявам, така е. В Германия това си е проблем, немските ми приятелки ме наричат понякога „балканската дива“, защото се дразнят, че понякога отивам на срещата с три минути закъснение. Друго не толкова положително качество, което ми пречи цял живот, е, че съм доста плашлива. Гледам да не ми личи, но каквото и ново да предприема, сърчицето ми става колкото на врабче. Била съм военен кореспондент, бях във войната в Ирак, след войната по време на мародерствата също бях там, също и в Косово и Македония, карала съм джип 1000 км през пустинята от Аман до Багдад в най-размирните времена, преместих се да живея в друга държава, смених градове, налагало ми се е да започвам от нулата… Все много смели неща, но какъв страх съм им брала…. Ще ми се да съм по-смела.
Разкажи ми за моментите, в които си усещала най-голяма трудност да продължиш – защото те е било страх, защото не си имала вяра в себе си, в бъдещето, защото си смятала, че не си достатъчна?
В професията и личния си живот съм милостива към себе си. Но аз съм несъвършен родител и майка, която непрекъснато греши. Много неща трябва да ги правя по-добре, но не успявам. Мисля, че това, което обществото изисква от майките и публичният линч, на който са изложени от забременяването до края на живота им, е най-голямото бреме, най-голямата несправедливост и най-трудното за преодоляване в живота на един човек. Никога не си достатъчна, никога не си направила нещата абсолютно правилно и винаги има някой, който да ти обясни, че ето, видиш ли, той пък се справял блестящо. За разлика от подобни ситуации в професията или личните връзки обаче в ролята ти като родител тези удари, критики и самокритики са изпълнени с паниката, че вероятно вредиш на най-любомото си същество на земята, че не се справяш добре, че не можеш да му дадеш онова, което трябва… Това е житейската ми роля, в която всеки ден започвам от нулата.
Какво ти помага в трудните моменти да оставаш свързана със себе си и здравия разум и как откри, че работи за теб?
Обичам да шофирам, отпуска ме, почивам си, а и е чудесен начин човек да остане най-сетне за малко сам. Разходки в природата също ме зареждат.
С какво асоциираш понятието лудост. Какъв е първият ти спомен от среща с ненормалността и отношението към нея?
Първият ми личен сблъсък бе чрез трагедията в семействата на двама от най-близките ми приятели. И в двете семейства имаше дете, млад човек по-точно, с шизофрения, и двете деца си отидоха от този свят, а семействата им бяха напълно опустошени от преживяното. Придружих веднъж един от приятелите ми до психиатрията в Карлуково. Не мога да опиша условията, които видях там, хората, някои от тях изоставени от семействата си, стигмата върху тези семейства, страхът, че някой съсед може да въдвори близкия ти с полиция в психиатрията, липсата на адекватна помощ, на лекарства…. Хората с психичен проблем и техните семейства са оставени напълно сами в България и освен това са като дамгосани в обществото. Обзема ме просто безкрайна тъга и безсилие.
Другият призрак на психичното страдание, с когото се сблъсквах през годините, е депресията. Подкрепях години наред близка приятелка в Германия с това заболяване и с очите си видях в каква бездна пропада, как никой не може да я извади от там… Познавах хора, които се самоубиха – следствие от депресия, познавам жени с тежка следродилна депресия. Психичните болести са като другите болести – няма гаранция, че няма да се случи на теб. Но въпреки това в България тази тема продължава да е табу, а болните не получават грижите, които през 2021 година вече съществуват и е редно да получат.
Какво означава за теб „психически здрав“? Кои са факторите, които според теб допринасят за този аспект от добруването или съответно – за влошеното му състояние?
Това е много индивидуално. Има хора, които се сблъскват с огромни трудности и остават стабилни и други, които цял живот се борят с тъгата си или неувереността си. Както вече казах, във всеки един момент всеки един от нас може да се окаже от другата страна на бариерата и дано тогава да има достатъчно хора, които да го държат за ръка, за да не изчезне.
Защо да бъдеш в тялото си е най-хубавото място, на което можеш да бъдеш?
Защото разполагаме само с по едно тяло Засега. Може би във виртуалната реалност, която ни предстои, няма да е така, но в момента имам само това тяло и пред избора да го мразя или да го обичам, се опитвам да се спра на второто.
