Let’s talk about mental health | Dominique de Marné | TEDxTUM

“Колко е пълна батерията ви в момента. Това е въпрос, с който бих искалa да започваме повече разговори и не,  не разговори за нашите смартфони, а за психичното ни здраве. Помислете си за това за секунда. Ако имахте малък дисплей отстрани на главата си, какво би казал в момента? Числото би ли било близо 100%, защото се чувствате пълни с енергия? Би ли било по средата – на около 50-тина процента? Или ще е по-близо до 0, защото се чувствате уморени, изтощени и отчаяно се нуждаете от презареждане? И въпреки че метафората за батерията на смартфоните и ума ни не е очевидна, е добра метафора за започване на разговори за психичното здраве – тема, за която повечето от нас мислим по някакъв начин, но всъщност не говорим за нея. Някак си е нормално да се грижим за смартфона си, за батерията му – знаем как да я поддъражме. Но се оказва съвсем различно, когато самите ние имаме нужда от грижа. Това е, което искам да променим аз и моят екип. 

Искаме да нормализираме разговора около психичното здраве, искаме да улесним започването на разговори на тази понякога тежка тема. Вероятно най-доброто нещо в това е, че днес мога да кажа „аз и моят екип”. Дълго време бях само аз, бореща се сама с демони, за които не знаех нищо. И за да ви помогна да разберете защо правя това, което правя, трябва да ви кажа някои неща за мен.

„Всичко започна“, когато бях на около 16. В живота ми имаше някои негативни събития, плюс генетично предразположение към определен вид психично заболяване, така че годините между 16 и 26 бяха управлявани от тъмнина – депресия, зависимост, тревожност, гранично личностно разстройство. Седем години ежедневно пиене, поне бутилка водка всеки ден; самонараняване по два пъти на ден; мисли за самоубийство – много. Беше изтощително. Борбата срещу вътрешните ми врагове изпи цялата ми сила. И въпреки това отвън всичко изглеждаше наред. Играех своята роля, носех си маската, така че никой да не разбере колко силно се боря или да започне да задава въпроси. За мен този двоен живот беше нормален, защото аз бях изцяло виновна. Или поне така си мислех.

И чак след 10 години нещата започнаха да се променят. Дотогава се надявах, че с някакъв магически начин един ден ще се събудя и всичките ми проблеми ще са изчезнали. Пригответе се за изненада – това не се случи! Това, което се случи, беше, че болестите ми работиха усилено, за да ме убедят, че ще бъде по-добре, ако ме няма и в средата на 20-те ми години мисълта за самоубйство отново се появи. И болестите ми почти успяха. Почти.

Днес аз не само, че съм на 33 години, въпреки че дълго време не очаквах да доживея дори до 30-ия си рожден ден, но съм и щастлива. Водя невероятен живот, правя невероятни неща с невероятни хора. Някога дори не можех да си представя, че ще мога да правя това, което правя днес. 

И така, какво се случи, какво обърна живота ми? Вместо да се затворя завинаги, аз започнах да се отварям. За първи път на 26-годишна възраст първо говорих с приятел за това, което изпитвам. Няколко месеца по-късно започнах терапия и там не ми отне много време, за да получа диагноза – какво облекчение! Не бях странна, грешна или загубенячка. Просто бях болна.

Разбира се, това не означаваше, че има незабавен лек и че всичко изведнъж се оправи, но оттам нататък всичко тръгна нагоре. Отне много време и много падания и изправяния. Това беше тежък път, но си заслужаваше. 

Научих много за себе си, за болестите си, за батерията си, за психичното здраве. Но също така научих много за двете основни причини, поради които ми отне толкова време, за да разбера какво се случва.

Номер едно – почти не съществува превенция. Без да науча за психичното здраве, без да знам какво е депресия, как можех да знам какви признаци да търся – нито в училище, нито в университета, нито на работа има задължителни програми, които да ни учат за психичното здраве. Но не е само превенцията, за която не говорим. Не говорим за психичното здраве като цяло. Вместо открит разговор, има стигма, страх и мълчание. От къде да знам, че е нормално да не се чувствам винаги добре, че не съм сама. 

Стигмата води до това, че много хора не знаят какво става с тях, също като мен. Или още по-лошо – крият дори от близките си. 

 След като разбрах какво става, нямах грам съмнение дали да говоря толкова открито и нормално за това, колкото за физическото си здраве. Просто не виждам защо не. В крайна сметка не е по моя вина. Нито беше по мой избор. Не беше като да съм преглеждала книга, в която съм немерила термина депресия и да съм си помислила – „Това звучи хубаво. Една депресия и за мен, моля!“

Но след като разбрах, че вината не е моя,  разбрах също и че да говоря за това открито помага много. След като започнах да разказвам моята история, хората също започнаха да разказват своите истории – за терапията си, за приятелите си, за семейството си. Научих, че повечето от нас са изпитвали някаква форма на психични проблеми пряко или косвено. Така че продължавах по този път – да говоря. Първо в писмена форма в моя блог, в училища и на сцените, тази година с моята книга и собственото ми социално предприятие. 

И освен личната ми история, едно нещо, което се оказа доста полезно е, че не се вписвам в повечето стереотипни кутии, които хората имат в главите си, когато чуят депресия, зависимост, самоубийство. “Какво?! Ти? Депресия?! Но ти не изглеждаш депресирана!” Да,  съжалявам, не знаех, че има ръководство по стил “Как да изглеждате правилно депресирани”.

Същото е и със зависимостта – „Какво? Ти? Алкохоличка ?! Но не миришеш и не живееш под моста ?!” Е – точно, изглеждам съвсем нормално и имам съвсем нормален живот и моята история също е съвсем нормална. Не е изключителна или специална по какъвто и да е начин, което би я направило интересна за разказване. Точно толкова невероятнo нормална е. И затова толкова много хора знаят за какво говоря и могат да видят себе си в тази история. Детайлите може да са различни, но голямата картина е една и съща.

Не мога да не се запитам, ако всички имаме психично здраве, ако това притеснява всички нас, тогава защо се отнасяме към него по толкова различен начин от физическото здраве? Защо говорим за психично здраве по толкова различен начин?

Онзи ден братовчед ми си счупи крака. Медицинската сестра му казала да се събере, да спре да се лигави и да си върви вкъщи. О, чакайте! Не е било счупен крак. Било е депресия.

Миналата седмица шефът ми попита колега с диабет – “Добре де, опита ли с йога?” Не, разбира се, че не беше диабет. Беше тревожност.

Виждате ли колко абсурдно е? Проучванията показват, че всеки трети от нас ще изпита някакъв проблем с психичното здраве в някакъв момент от живота си. Данните също показват, че повече от 50% от тези проблеми ще започвнат преди навършване на 14-годишна възраст. Освен това знаем, че в целия свят на всеки 14 секунди човек се  самоубива. И макар самоубийството да е краен симптом на психично заболяване, това е, което психичната болест прави в крайна сметка. Като тумор, който разрушава тялото – лошото психично здраве може да унищожи човек до смърт.

Ако имахме по-добра превенция по-рано, ако успеем да нормализираме разговора за това как всъщност се чувстваме, тези цифри биха изглеждали съвсем различно. 

И да, разбрам. Трудно е да се разбере. В крайна сметка не можете да видите депресията, тревожността, чувствата, мислите, но трябва ли да видите счупената кост в ръката на колегите си, за да предложите подкрепа. И да, не е лесно да се измери като кръвно налягане или счупената кост, но най-вече страхът от темата я прави толкова трудна за говорене. 

Звучи доста зле, нали? Е, аз мисля, че това всъщост са доста добри новини, защото означава, че всички можем да направим нещо, за да променим това и за да бъдем част от него. Не е нужно да напускате работата си или да излизате на сцената. Без да твърдя, че имам правилните отговори, искам да ви дам три идеи, малки неща, които всеки може да направи, които ще имат огромно въздействие:

Първо, разберете, че психичното здраве е повече от психичното заболяване. То е повече от депресията и терапията. Психичното здраве мисли за въпроси като: Как разговаряте сами със себе си – като с добър приятел или като с най-лошия си враг. Какво ще кажете за съня – идва ли лесно или умът ви никога не почива? А как ви кара да се чувстате идеята да седите неподвижно в продължение на 5 минути, без да се разсейвате – плаши ли ви? Виждате ли – можете да говорите за психично здраве, без да сте психично болни. 

Второ, питайте се редовно, най-добре през час, колко е пълна батерията ви. Всички имаме дни, седмици, периоди, когато работим в авариен режим. И това не е проблем. Проблемът е, че ако правим това твърде дълго, може да има трайни последствия. 

Разберете какво е добро за вашата батерия, запознайте се с нея, разберете нещата, които ви зареждат и тези, които ви изтощават. И не се изненадвайте, ако тези неща изглеждат съвсем различно за вас, от тези на вашите приятели. В крайна сметка ние сме по-сложни от смартфоните си. 

И трето – знайте, че е добре да поискате помощ. Не е нужно да правите нищо сами. Независимо от размера на страданието ви, ако страдате това е достатъчна причина да поискате помощ – било то от приятел или от професионалист. Като бъдете по-отворени и честни по отношение на това, автоматично оказва влияние върху хората около вас. И ако следвайки вашия пример, тези около вас започнат да споделят своите истории, не мислете, че трябва да имате всички отговори, да решавате всичките им проблеми. За това има професионалисти. Вашата работа е да слушате, да подкрепяте, да не съдите и да не предлагате йога.

Много ще спечелим, ако спрем да правим разлика между психични и физически заболявания. Аз искам ние да направим нашата общност още по-голяма, искам общество без стигма и срам. Ето това е, което искаме. И днес мога да кажа „ние“, защото зад гърба си имам цяла психичноздравна тълпа. 

За да постигнем целите си, ни предстои нещо доста яко – след 8 дни ще отворим първото германско кафене за психично здраве в Мюнхен. Моделът, който ползваме, е на „Sip of Hope“ в Чикаго – първото кафене в света, където 100% от печалбата отива за профилактика на самоубийства и превенция на психичното здраве и ние ще бъдем второто такова.

С цялата си работа искаме да покажем, че е добре да не си ок, че не си сам, че има надежда и има помощ и искаме да предотвратяваме, да възпитаваме, да информираме. За целта имаме семинари, уъркшопи, събития, на които можете да научите и да се свържете с други хора. Имаме продукти, които да ви помагат да вземте темата със себе си вкъщи. И имаме и кафе и торти. Защото понякога е точно това, от което имаме нужда, за да презаредим батериите си. 

За нас това не е мястото, където ще спрем. Ние не искаме нищо по-малко от това да променим начина, по който ние като общество говорим за психичното здраве. Имаме много планове и много идеи. 

Позволете ми да споделя с вас поглед върху бъдещето на един свят след 20 години: психичното здраве няма да бъде нещо, обсъждано само зад затворени врати или в черно-бели ъгли с тъжно пиано, свирещо на заден план. Грижата за психичното здраве, говоренето за него се е превърнало в ежедневие. Имаме медии, знаменитости, учители, родители, които знаят достатъчно за психичното здраве и как да говорят за него. Няма да има значение, ако се обадите на работа, за да кажете, че сте болни от грип или страдате от депресия. И вече никой няма да изпитва страх или срам, да бъде видян на влизане в кабинета на психитерапевта.  Ще има курсове за първа помощ за психично здраве навсякъде. От малки ще научаваме за психичното здраве и за нашите батерии, какво можем да направим, за да сме здрави или какво можем да направим, за да помогнем на приятел в нужда. С прекратяването на стигмата и нарушаването на мълчанието ще спестим години, пари и животи. 

За мен ненаучаването в училище и неговоренето изобщо, доведе до загубата на 10 години от живота ми. Загубени, защото не знаех, че съм просто болна. Загубени, защото не аз имах контрола, а болестите ми. Днес отново съм в контрол, трезва 691 дни, без никакви самоубийствени идеи, щастлива и се грижи добре за батерията си. И това е посланието, което разпространявам и аз, защото твърде често липсва в дискусията. 

Ако ме попитате какво бих променила, ако можех да се върна назад, бих казала – нищо и всичко. Нищо, защото не бих могла да правя това, което правя днес, ако не бях преминала през това, което съм преживяла. Всичко, защото можех да си спестя 10-те изгубени години. Затова работя за един свят, в който 16-годишната Доминик ще знае точно какво да направи. 

За да променя нещо, трябваше просто да започна да говоря. Само си представете какво можем да направим заедно, ако всички започнем да говорим.

Благодаря ви! “

Let’s talk about mental health | Dominique de Marné | TEDxTUM